„Моето семейство се променя”

Тревожна е тенденцията на нарастване на броя на децата, поставени в ситуация да избират един от родителите си. Към момента в ЦОП „По-добро бъдеще” се работи по осем случая по превенция на „Синдром на родителско отчуждение”. Наблюдението на специалистите от Центъра е, че проблемът с родителското отчуждение често остава скрит зад завесата на „доброто родителстване”.

Контактният център е практическо решение да се намери начин детето да има отношения и с двамата родители. Място, където децата на разделени родители могат да осъществяват  контакти с родителя, с който не живеят, а понякога и с други членове на семейството, в удобна и сигурна обстановка. Специалистите от ЦОП „По-добро бъдеще” към Фондация „Владиславово” вземат предвид мнението на детето за контактите и гарантират, че то ще бъде зачетено при предоставяне на услугите по време на режим на личен контакт в Контактния център на ЦОП.

Синдром на родителско отчуждаванеСиндромът на родителско отчуждаване (Parental alienation syndrome – PAS) е описан за първи път през 1987г. от американският психиатър д-р Ричард Гарднър, като вид патологична връзка между децата и техните родители, в която единият родител съзнателно или не саботира взаимоотношенията на детето / децата с другият родител. Въпреки, че състоянието е описано от специалисти по психично здраве, терминът получава гласност в съдилищата, ангажирани с дела по развод и спорове около родителските права върху децата.

Разводът е едно от най-стресиращите събития в житейски план. Много често се съпровожда със силни чувства на озлобление, предателство, гняв, загуба на доверие към партньора. Ситуацията се усложнява още повече, когато в спора биват включени и деца. Често се наблюдава тенденцията –  родителите да търсят емоционална подкрепа от детето или децата си при конфликтни отношения помежду си. В някои случаи желанието и нуждата от тази подкрепа става толкова силна, че се стига до т.нар. „мозъчно промиване” или до по-тежка форма, нар. синдром на родителско отчуждаване.

Много често инициатори на подобно програмиране на децата са майките, но в практиката не липсват и случаи, в които програмиращият родител е бащата. Синдромът на родителско отчуждаване обаче не може да се сведе единствено до кампанията на злепоставяне, която води единият родител срещу другият, синдромът включва и поведението, което децата формират срещу мразеният родител, или родителят цел.

Въпреки, че „Синдромът на родителско отчуждаване” не е официално призната диагноза, нито от ICD-10 и DSM-V, огромен брой научни публикации и изследвания доказват това състояние.

Ричард Гарднър описва три форми на PAS – лека, умерено-тежка и тежка. При леката форма отчуждението на децата от родителите е повърхностно и децата сътрудничат, въпреки че са критични и недоволни на моменти. При умерено-тежката форма отчуждението е много силно, децата проявяват крайно неуважение и кампанията на очерняне е непрекъсната. Тежката форма на отчуждение включва поведение на екстремна враждебност към отхвърления родител, дори и прояви на физическо насилие от страна на децата.

Класически признаци на PAS, които се наблюдават при децата са:

  1. Кампания за отблъскване и омаловажаванеима тогава, когато всички хубави спомени сякаш са заличени.
  2. Абсурдни рационализации– изтъкват се ирационални причини, с които децата обясняват враждебното си и негативно поведение към отхвърленията родител.
  3. Липса на нормална амбивалентност– единият родител се възприема като добър и безпогрешен, а другият като лош и опасен.
  4. Рефлексоподобно вземане на страна– децата безусловно и автоматично подкрепят отчуждаващият родител, защото психически се идентифицират с него.
  5. Разширяване на враждебността върху други хора се наблюдава, когато освен отхвърленият родител има и други, с които детето не бива да комуникира, в лицето на които отчуждаващият родител може да вижда посредници за подобряване на отношенията.
  6. Феноменът на “личното мнение”– всяко нараняващо поведение – физическа или вербална агресия, всяка позиция на програмиращият родител се кодира в поведението на детето, като негово собствено.
  7. Отсъствието на чувство за вина.Децата със синдром на родителско отчуждаване не показват чувство на вина или на състрадание, ако отхвърленият родител пострада или е поставен в беззащитна позиция.
  8. „Скрити сценарии” различаваме, когато в разказите си децата използват изрази или случки, които не могат да обяснят или да дадат детайли за тях, както и не могат да споделят собствени преживявания, а споделят само тези на програмиращият родител.

Не всички признаци могат да бъдат наблюдавани едновременно, тяхната проява и интензитет варира при всеки случай, колкото повече симптоми се отчитат, толкова по тежка е формата на синдрома на родителско отчуждение.

Когато единият родител програмира детето си срещу другият, резултатът може да е както необратимо отчуждаване, така и възникване на сериозен риск за здравето на детето. Причините за подобно поведение са много, но на първо място следва да се отчита сериозният родителски дефицит. Докато физическото и сексуалното насилие над детето могат  да бъдат обективизирани, емоционалното насилие на деца е много сложен феномен, включващ различни проблемни пластове.

„Поставени” в полето на конфликта между родителите – децата са в беззащитна позиция, те не могат да не вземат страна, защото от това зависи психологическото им оцеляване. Поведението на децата със синдром на родителско отчуждаване е подобно на това на заложниците при отвличане, т.нар. Стокхолмски синдром, при който жертвата се идентифицира с похитителя. Поради тази причина и синдрома на родителско отчуждаване може да бъде разглеждан като форма на емоционално насилие над детето. Подобни отношения разбиват естествената привързаност и децата не успяват да съхранят връзките с отчуждения родител, когото започват да възприемат като опасен, вреден.

Децата започват да „чувстват”, това което чувства отчуждаващият родител, те сякаш не принадлежат на себе си. Това състояние е изключително опасно, свързано е с високи нива на стрес, което води до нарушаване на телесната и емоционалната саморегулация, нарушения в съня, в храненето. Възможно е при деца подложени на силен и хроничен емоционален стрес да бъде отчетено изоставане във физическото и психическото развитие, наблюдава се социална изолация, депресивност, самонаранявания и дори суицид.

Емоционалното насилие не оставя белези и следи, но причинява значителни промени в поведението и отношението на децата към света. Ефектът върху децата се определя и от фактори като възраст, пол, подкрепяща среда, стилове на възпитание. Всяка криза в семейните отношения носи потенциален риск за психичното здраве на децата. Нелекуваните своевременно последици от психичните травми в детска възраст могат да бъдат наблюдавани в зряла възраст, както и никога да не отзвучат. Как да се предпазим от емоционалната агресия над нас, над другите, над децата ни ? Агресията е част от нас и тя не може да изчезне, важен е начинът, по който я култивираме.

Използвана литература: Славчев, А., Насилие, физическо малтретиране и сексуална злоупотреба с детето. София, 2002.